Дестинация Сопот
Печално, бащино огнище,
печалний граде, роден мой,
любима люлко, пепелище
на скъпи радости безброй…
Иван Вазов
Град Сопот
Административен център: Община Сопот
Област: Пловдив
Население на град Сопот: 9087 жители
Културно-исторически обекти на територията на Община Сопот:
– Музеи: КМ „Иван Вазов“, Девическо училище, Етнографски и занаятчийски център „Сопотски еснафъ“ и Дядова Стоянова воденица
– Храмове: Църква „Св. Св. Петър и Павел“, Девически манастир „Въведение Богородично“ и манастир „Св. Спас“
– Крепости: Аневско кале
Град Сопот се намира в Централна България, в подножието на Стара планина, на 132 км от София, на 5 км източно от Карлово, на 65 км северно от Пловдив и на 63 км южно от Троян.
Името му произлиза от старославянската дума „сопотъ“, която означава „поток“ или „изкуствен воден улей“. Градът е известен със своите чешми, около 22, от които тече изворна студена вода.
Сопот е роден град на народния поет Иван Вазов и неговите братя-генерали Владимир и Георги Вазови, на учителката Неделя Петкова, на световноизвестния лечител Иван Раев и други.
По течението на двете реки „Манастирска“ и „Леевица“, е имало много чаркове и чаркови одаи – гайтанджийството става основния главен поминък на възрожденския Сопот. Тук процъфтяват над 30 занаята: вълнарство, предачество, тъкачеств, килимарство, абаджийство, терзийство, кожухарство, тепавичарство, воденичарство, добив на розово масло, бояджийство, басмаджийство, стъкларство, папукчийство, бакърджийство и др. Сопот е наричан „Кючюк Манчестер“- /“Малък Манчестър“/ и „Герджик Сопот“ – /“Хубав Сопот“/.
Сопот се слави със своите училища през Възраждането-килийни, взаимни и класни. През 1869 г. Апостолът Васил Левски основава в града таен революционен комитет. Святи за всеки българин са местата в Сопот, свързани с Вазовия роман „Под игото“ и историческото минало.
Днес Сопот е културен, духовен и икономически център.
Легенда за Бяла черква
„Връщал се един турски паша с ордата си от Софийско. Всички били на коне. Пашата яздел начело. … Изведнъж, силен блясък от насрещния хълм го заслепил. Пашата се обърнал към своя верен сеизин и му казал:
„Виж колко е лъскав моят шлем, блясъкът му се вижда чак на Средна гора!“
„Прощавай, паша ефенди, но този блясък не е от твоя шлем, а от кубето на ей онази гяурска черква.“
Посрамен и ядосан пашата погледнал към гяурското село и заповядал да се срине до основи черквата на неверниците.
Три дни и три нощи рушали турците Бялата черква със златното кубе и кръст. Но щом кръстът паднал на земята, пашата загубил очите си и се завърнал в Цариград ослепял.
Не му помогнали нито хекими, нито знахари. Най-подир стар ходжа прегледал слепия паша и казал:
„Голям грях си сторил, паша ефенди! Разрушил си без вина гяурска черква. Само, когато я построиш отново, но три пъти по-хубава от преди, ще си умиеш лицето с водата при освещаването и тогава ще прогледнеш.“
Спомнил си пашата за бялата черква на хълма, в чието подножие се намирало християнското селище. Повикал прочути майстори зидари и зографи, да я изградят отново. Станала черквата по-хубава от предишната. На освещаването е бил и слепият паша. Умил си той очите от светената вода и веднага е прогледнал. Зарадвал се много пашата и заповядал селото за напред да се нарича „Акче клиса“ – Бяла черква“.
Из книгата „Сопот през вековете вечен“на Минко Караганчев